Университетски театърМедии

Интервюто взе: Кристиана Бояджиева, алумни на НБУ

На 16 май се състоя среща разговор с Анжела Пенчева, Кристиана Бояджиева, участници от екипите в проект „Моя живот. Да имаш ляв палец“. Специално за срещата бяха подготвени въпроси и отговори, както от страна на участниците в проекта към Анжела, така и от Анжела към участниците. Не ни стигна времето да зададем всички вупроси и да чуем всички отговори.

И след като не успяхме да ги чуем, можем да ги прочетем. :)

Въпросите на Кристиана Бояджиева към Анжела:

КРИСТИАНА: Анжела, познаваме се от 18 години. Оттогава работим заедно. Преживяли сме много съвместни проекти. По някакъв начин успяхме да разширим групата на наши съмишленици и хора, които ряботят с нес. Как се представяш оттук нататък бъдещето на този вид театър, който създадохме, тук в България?

АНЖЕЛА: Аз с много любов и желание участвах във всичките ни проекти от 2001 година насам, като всеки един от тях ми даде по нещо. Позволи ми да натрупам опит в театралното изкуство и да обикна още повече сцената. Чувствам се щастлива когато публиката ме гледа и приемам това за своя работа.

КРИСТИАНА: Игра в редица театрални представления, въпреки че много хора смятаха, че хора на колички нямат място на сцената. Написа книга. Сега завършваш гимназия. Какво всъщност мислиш да правиш оттук нататък? Какви върхове искаш още да покориш? Как си представяш нещата напред?

АНЖЕЛА: Да, разбира се че искам да продължавам с работата си в театъра и да играя в представления, но това не зависи само от мен. Амбицирана съм и още повече работя върху себе си, както знаеш сега завършвам и средното си образование. Аз силно вярвам, че по-нататъшния ми живот ще е свързан със сцената.

КРИСТИАНА: Аз нямам много въпроси към теб, Анжела. Познавам те, а и ти мен доста добре. Преди години, когато се събрахме, работихме и се установихме като група ви казвах, че ще дойде деня, в който и други режисьори ще искат да работят с вас. Ще станете част от творчески працеси на други екипи. Как се чувстваш сега? Ти работи с различни екипи и хора в този процес? Искаш ли да продължиш да работиш с различни хора, театрални форми? Как би ги провокирала за съвместни проекти с теб?

АНЖЕЛА: Провокацията може да бъде по един или друг начин. Може пък това да стане с втората ми книга, върху която вече работя. Когато я завърша, ще я предложа като текст за театър на теб, Възкресия, или пък друг режисьор, за да продължи моята работа-мечта и да има следващо представление Бих се радвала да участвам и в други експериментални танцови проекти с Алекс и Мира.

Въпросите на Александра Манчева към Анжела Пенчева:

АЛЕКСАНДРА: Промени ли се усещането и разбирането ти за танц?

АНЖЕЛА: Неминуемо и според мен всеки човек, който се е докаснал до него разбира, че той не е само чувство, но се иска внимание и отговорност към партньора – да не го поведеш в грешната посока.

АЛЕКСАНДРА: В своята книга се назоваваш като актриса - това ли би бил термина, който би използвала, за да се представиш? Когато бяхме в Македония, пред голямата публика, която реагира изключително бурно на представянета ни, какво усети ти?

АНЖЕЛА: За мен всеки човек, който играе на сцена е актьор. Вярно, че нямам все още образование, но мисля че за тази седемнайсет години през които играя различни представления съм придобила известен опит в актьорството. И това ме накара да повярвам, че съм актриса на фестивала в Македония след последния акорд на нашето представление. И когато публиката избухна в такива бурни ракопляскания, че ми се струваше, че съм станала истинаска артистка.

АЛЕКСАНДРА: Колко момента в живота си би сравнила с този, би ли заменила преживяването ни в Македония за нещо друго и ако да, с какво?

АНЖЕЛА: Досега не съм имала друго такова преживяване и няма как да знам. Обаче си мисля, че бих могла да го сравнявам с едно единствено нещо, за което си мечтая цял живот. A именно, ако някога срещна голямата любов и от нея да зависи животът ми. Алекс, искам да те питам с какво чувство се включи в проекта и има ли нещо, което искаш да взимаш за себе си от мен и изобщо от хората с увреждания?

Въпроси на Дария Митушева към Анжела:

ДАРИЯ: Защо реши да напишеш книгата?

АНЖЕЛА: Книгата ми „Моят живот. Да имаш ляв палец“ я написах по няколко причини, които винаги са ме следвали и продължават да ме следват все едно са част от мен и не искат да се разделяме. Моята церебрална парализа е в много тежка форма. Казвам „моя“, защото откакто се помня, съм била все с нея и я приемам за нещо нормално и естествено. Но въпреки това аз се чувствам като хората, които нямат физически затруднения.

ДАРИЯ: Какво те прави щастлива?

АНЖЕЛА: Мога изброя няколко неща, които ме правят щастлива. Когато имаме гости аз се радвам, защото това малко разнообразява моето ежедневние. Вярно, че то хич не е скучно, но с него съм свикнала и с течението на времето то стана рутина, а когато някой идва у нас за мен е празник. Когато репетирам едно представление пак се чувствам като на празник, защото театърът ми позволява да се чувствам свободна и щастлива, че сама мога да върша нещо, без някой да ми помага физически. Това е много важно за мен, защото се вижда от много хора, които не вярват, че аз мога.

ДАРИЯ: Какво е за теб театралния проект „Моят живот. Да имаш ляв палец“? Радваш ли се, че той се роди след книгата ти? Откъде познаваш доц. Вихърова?

АНЖЕЛА: Когато започнах да пиша книгата изобщо не съм мислела, че някой някога ще направи проект от нея и че тя ще бъде на театрална сцена. А като стана реална постановката бях толкова щастлива, че ми се струваше че сънувам. За това допринесоха актрисата Яна Маринова и всичките младежи, които приятно ме изненадаха с тяхната игра. Постановката беше изпълнена с тяхната младост и с техните разбирания, с които вдъхнаха повече свежест на някои от моите преживявания. С доц. Вихърова се запознаях покрай нашите представления, които правехме в театър „Възраждане“, където нашата театрална група беше назначена по проект на Министерството на социална политика за три години.

Въпроси на Анжела Пенчева към Кристиана Бояджиева.

АНЖЕЛА: Кристиана, ние се познаваме от близо осемнайсет години. През този период ти си имала много контакти с хора с увреждания, как проектът по книгата ми „Моят живот. Да имаш ляв палец“ промени възприятието ти за увреждане и с какво? Ние се познаваме от създаването на нашата Група за алтернативен театър и винаги съм искала да те питам нещо. Когато ме видя за първи път какво си помисли за мен? Искам да разбера защо ми се довери?

На първия въпрос... Не, не мисля, че се е променило нещо във възприятията ми към увреждане или пък към хората с увреждания. Още когато създадох Групата за алтернативен театър бях мотивирана от идеята, че в този живот е най-важен импулса на желанието, а не този на необходимоста. Тоест, че когато човек иска – може. Всичко друго е без значение. Относно това, което съм си помислила при първата ни среща... Ами, истината е, че идея нямах как точно ще работим. Твоето състояние не предполага глеми игрови възможности, но пък си мисля, че напук на стереотипите, постиженията ти доказват обратното. Радвам се, че заедно вървяхме по този път.

АНЖЕЛА: Крис, като прочете моята книга за първи път представи ли си, че тя ще стане повод за представление, и че ще участвам с Алекс и Мира на фестивали? И още повече, че ще спечелим първа награда за най-добър пърфомънс в Скопие, където аз и момичетата бяхме поканени да вземем участие в международен фестивал за хора с увреждания „Игри без маска – театър без дискриминация“. И там македонската публиката ни прие много добре, и даже на моменти, когато имаше такива силни бурни ръкопляскания и свиркания, че аз помислих, че ни освиркат. Рядко през тези седемнайсет години, в които играя театър, съм имала толкова топло приемане, както на сцената в Скопие. Смяташ ли, че можем да постигнем същото и с българската публика?

КРИСТИАНА: Никога нищо не си представям, когато става въпрос за проекти. Движи ме просто идеята. Изключително съм щастлива за танца, който създадохте с Алек и Мира, с хореографията на Алекс. Радвам се, че бяхте на този фестивал и донякъде съжалявам, че не можах да бъда част от това преживяване. За българската публика... Съмнявам се. През всичките тези 18 години ръбота, не съм убедена, че променихме много от стереотипите във възприемането на хората с увреждания. Всеки път имам чувството, че започваме отначало. Ако някога публиката реагира така, както ми разказахте, че са реагирали в Македония, само мога да се радвам.

АНЖЕЛА: Работата по книгата ми и по различните етапи на проекта провокира ли в теб желание да се включиш като актриса и ако да, кой точно образ би избрала?

КРИСТИАНА: Нямам импулс да се преживявам като актриса. Ако се е случвало да излизам на сцената, то е било по необходимост. Не. Аз обичам да гледам и да изграждам.

Въпрос на Анжела към доц. Възкресия Вихърова:

АНЖЕЛА: Възкресия, дали работата в сценичния проект в който аз участвам с танц и актьорска игра разбули Тайната Анжела, или чувстваш, че има още скрити щрихи които те вълнуват творчески?

Отговора на доц. Вихърова е перефразиран по памет:

Доц. Вихърова, сподели, че за съжаление в този проект не е имала време да работи лично с Анжела. Предвид многото роли, които има – житейски и административни. Остава желанието за реализация на проект в бъдеще, в който двете с Анжела ще могат да работят задълбочено и съвместно.

Финалното обръщение на Анжела към публиката:

АНЖЕЛА: Преди всичко искам да благодаря на НБУ, на Възкресия, Кристиана, Калина, Алекс, Мира, Ники, Смилен, Яна, Жозефа, Боян и Жоро и всички участници, без които нямаше да се осъществи мечтата ми – проектът „Моят живот. Да имаш ляв палец“. Благодаря на Жени и Морис без които нямаше да мога да „говоря“. Благодаря на Вас – публиката – за топлото отношение с което ме правите много щастлива, че моите мисли в книгата ми са ви докоснали и развълнували. Надявам се и ще търся начини нашето творческо партньорство да продължи и занапред.